Fury at the World Escape Rooms Championship finals. I never imagined that I would ever say these words in my life, but here it is. I am with Hristo Tomov, Venelin Gornishki, and Dimitar Smilyanov.
It all started with Lily Boneva, who last year casually asked me whether we had watched the World Championship final. After a brief conversation, I was deep-diving in the Red Bull Escape Room World Championship site, reading and watching hundreds of people around the world play logical, strategic, and visual puzzles and games. The World Championship of Escape Rooms! It sounded like a place every sworn fan would want to get into, maybe at least in the audience; the energy seemed fantastic.
We speculated with Fury boys a couple of times to try next year, just for fun. Out of curiosity, let’s try at least the first step – online rankings- and enroll somewhere in the rankings. Fast-forward to exactly a year later, during which we played many more rooms and won and lost many more races, city quests, and challenges. And that was our life until two weeks ago when Red Bull announced the regional qualifications, and it turned out that Bulgaria was not on the list again. Never mind, we’ll try in Greece.
We meet at the office on a warm summer evening. Everyone registers and starts playing – some on the phone, some on the tablet. The rules are that you have to get a score of less than 5 minutes as a team in order to claim an offline challenge slot. We play, comment, remain silent, then curse and start over. For the next 2 hours, the following things happened – we set personal records, reserved a slot for qualifications, bought airline tickets to Athens and back on the same day, and figured out exactly how many and which escaped rooms we would play after the Red Bull qualifications, and life went on. Periodically, someone wrote in the chat, beat his personal record (the online challenge can be replayed, no matter the ranking, just for fun and training). We got to number 7 in the ranking, then some other teams pushed us to 10th place, then to 11…
September 30 is approaching, with news of hurricane warnings in Athens, storms, and all other kinds of Apocalypse. We were worried, can we fly and land in those conditions, can we get in time for the qualifiers? We all comment on going to have fun, even if we will not win; even if we don’t stand a chance, there is nothing to lose, and we will spend a beautiful day doing what we love in Athens. My personal feeling was that we were more excited about the escape rooms than about the qualifications.
I gather the boys at 5 in the morning. Of course, none of us slept. We reached the airport, and everything was great if we didn’t mention Hristo’s protests and lecture on the importance of 8 hours of sleep to have a happy and long life and that only savages are awake at 5 in the morning. We left sTanka (my favorite car in the world) safe at the airport and hurray, our flight is not canceled and the trip is a go, we will obviously get to Athens after all.
We land, Athens is cold, windy, gloomy and wet. It’s early, but after we rent a car, we are on schedule and arrive at the DIGITAL EXPO 2018, Peristeri Exhibition Center. The conversations we have are about statistics from other qualifiers, the success rate of teams worldwide is depressingly low, about 15% of those who dare to play actually manage to complete the challenge. We talk to each other while chewing nasty snacks, everything we want is to at least finish the challenge, clearly, we will not be the first, but at least to play it and see the end.
It turns out that there is an event on this day at the premises, I’m not sure exactly what event, because everywhere the information is only in Greek. We feel that we are in the right place because we are surrounded by individuals who look just as nerdy as we do, and some of them carry cosplay equipment. We went to the entrance, but they refused to let us in. We explained that we were not for the event and that we had a qualification slot at 10.20. They ask us to wait; it’s early. It’s past 10, and I’m starting to sweat. I know the first slot of the day was at 10.00, and I don’t see anyone playing (the qualification room and the RedBull booth are visible through the windows). We tried to go in again, but we got a negative response. At 10.10 am, I was already on the verge of losing my patience and explaining to security how I didn’t fly 800 kilometers to miss the slot. I ask someone from Red Bull to come and talk to us. Another 5 minutes passed, and my hysterical alter ego started screaming in my mind, but eventually, a gentleman appeared. He asked the security to let us in without tickets and took us to 4 training stations (laptops with the online challenge, the same one we played at the office in Sofia ). We fill in some declarations. Are you ready? Yes.
Това което се случи в следващите 20 минути едва ли някога ще успея да го изразя с думи. Започваме закачливо, любезен господин от организаторите ни дава наставления, играйте отборно, внимавайте и се забавлявайте. Каква е успеваемостта? Вчера играха около 30 отбора, само 4 завършиха играта. Damn.
Как се казва отборът? Думата “Fury” се появява на гигантски 42 инчов тъч дисплей, а на мен сърцето ми почва да подскача. По обясними причини не мога да ви опиша естеството на пъзелите, но мога да ви кажа че в момента в който всеки от нас застана пред станцията си, сякаш светът спря. Крещим, ръкомахаме, подреждаме пъзелите, прескачаме и блъскаме оператори и фотографи (след старта на играта изведнъж в стаята се оказаха поне 6-7 човека наблюдатели и отразяващи играта хора). Не виждаме прогрес, тоест задачите идват една след друга и не знаеш кога ще спрат, къде е края. Забивам на някакъв пъзел, крещя за помощ, момчета идат и ми го минават. Следващия, готова съм, бягам да преместя няколко триъгълника по другите екрани. Ицо, какво виждаш, говори ми! Слушай ме, аз виждам „това“ на моя екран. Майка ти, завърти се шибан елемент такъв, давайте момчета, ето следващата … На 13 минута и 56 секунда часовникът спира, появява се изображение. Първото нещо което излиза от устата ми е въпрос “Did we finish? Did we make it?”
Виждам лицето на организатора, сияе. “You guys did great, you are an amazing team. You have the best time so far!” МОЛЯ?!? Абе как така имаме най- доброто време, не е възможно! Прегръщам момчетата, каквото и да се случи от тук нататък не е от значение, емоцията, адреналина който ме блъска, приливите ендорфин от щастието че изобщо сме тук и че го завършихме си заслужават. Следват снимки пред стаята. Пльосвам се на първия препречил се на пътя ми стол. Искам кафе, вода и да си събера мозъка. Започват спекулациите, след нас по график играят два от най- добрите отбори от предварителните класирания. Няма шанс да бием. Има ли как да спечелим? Не, шанса е минимален, да не кажем микроскопичен. Ама представяте ли си да вземем да победим? Не се навивайте, ще се разочароваме, няма да сме ние. Казваме чао на RedBull, питаме кога ще излезе класирането. Логът ще бъде изваден от машината довечера, утре сутрин ще има класиране онлайн.
Денят продължава с прилично темпо, изиграваме три стаи за които ще ви разкажа отделно, със сигурност една от тях си заслужава посещението до Атина (и в нея поставихме рекорд, не че нещо се хвалим). Умората ни наляга, но неизбежно в разговорите през целия ден се прокрадва идеята колко ще е яко ако спечелим, ама надали. Шегувам се че ще стартирам #GiveFuryWildCard защото на финала на Световното освен победителите (най- добре представилият се отбор) от всички квалификации, Red Bull избират два по тяхна преценка и ги канят на финала. А ние отидохме в друга държава да я изиграем тази квалификация, заслужаваме потупване по рамото.
Минава 21.00 часа и вече знаем че квалификациите са приключили. Кой играл- играл. Рефреш на сайта с класирането. No data. Истеричката в мен ми напомня че няма никакъв смисъл да рефрешвам, тъй като хората ТИ КАЗАХА НАДЕЖАДА (така ме кръстиха собствениците на една от стаите, та ми се залепи като обръщение) класиране ще има най- рано утре. Добре, самолетът закъснява. Рефреш. No data. Момчетата си купуват бира и коментират че рефрешват и … No data. Явно си нямат истерички да им напомнят, че е безсмислено. След 2 часа чакане се качваме в самолета. Посягам да пусна самолетен режим. Чакай, рефреш! No data. Прибрахме се, след едно изключително неприятно пътуване и срещата с един още по неприятен таксиметров шофьор. В 3 през нощта затварям очи, а последното което виждам е, както можете да предположите, No data след съответния рефреш.
Понеделник, трябва да се работи. Ставам да изпратя Борис на училище, тоест отварям си очите и рефрешвам в 6.30. No data. Ако има лог на рефрешите на сайта на класирането, само ние четиримата сме направили сигурно 1000 до обяд.
В 11.25 се появява, КЛАСИРАНЕ! Отбор ARCKHAM победители – резултат 20 секунди.
Почвам да пелтеча … как така 20 секунди. Поглеждаме глобалното класиране, ARCKHAM водят пред всички (логично) след тях втория отбор са с резултат 9 минути и нещо. Разумната Надя ми напомня, че видимо е скапан бъг и не може никой да го завърши за 20 секунди, а истеричката ми е готова да изнася речи и да крещи до края на света „КАКВИ СА ТИЯ 20 СЕКУНДИ?“
12.57, Венелин пуска скрийншот.
Има реално класиране. Водим. Чакай, наливат се още отбори, не се знае. Ръцете ми се потят, получавам 2 микроинфаркта. Появяват се още отбори, все още сме първи. БАМ! Излиза класирането на To Roz Gourouni Tou Tse, САМО НА 12 СЕКУНДИ СЛЕД НАС СА, ОЛЕЛЕ! Рефреш, рефреш … 40 отбора, 42, отбора … класацията спира на 45. Най- отгоре пише – 1. Fury.
Поглеждам менюто на отбора.
Winner team. Много малко пъти в живота си съм била толкова щастлива. Първи. Отиваме на финал заедно с най- добрите отбори от други 26 национални квалификации. Днес всичко това беше потвърдено и с официален мейл от RedBull – Гърция. Стискайте ни палци на финала, нямаме търпение да изиграем The mission: “Omni’s Escape”. Малко ми е виновно че оставихме Гърция без представители, ама само малко.
Ето и малко полезна информация, за феновете на жанра:
Видео на финала за 2017 година.
Онлайн предизвикателство с което можете да се класирате за квалификации.
Обща информация за шампионата и правилата.
Официалната статия в RedBull, гръцката квалификация печели Fury. Интервю с Фюри след победата, за съжаление на гръцки 😀
П.С. Лирично отклонение, защото иначе няма да съм аз. Фюри започна като отбор от колеги, които обичат да се забавляват и да печелят. В последните години в отбора под една или друга форма, в едни или други състезания или куизове или трежър хънтове или просто ескейп стаи са се присъединили много хора. Фюри отдавна не е отбор, Фюри е движение, a state of mind.
На всички фюрианци, благодаря за вдъхновението, че ми помагате да продължавам да следвам страстта си и че сте моето вдъхновение. Обичам ви до един. И както един път написах – Once Furyan, always a Furyan.
П.П.С. Аз съм на 42 години. Тежа 150 килограма. Отивам на световен финал на спортно състезание. АЗ СЪМ АТЛЕТ!
Разбира се най- интересното, най- накрая. Димитър Смилянов, магьосникът на филмовата редакцията, доайенът на кратките документални филмчета, бързата ръка на снимането с GoPro сглоби филмчето за пътуването до Атина. Нямам какво повече да добавя, освен – забавлявайте се.